Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.05.2008 21:32 - Цвят на Лотос
Автор: fenrisessy Категория: Изкуство   
Прочетен: 4235 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 26.05.2008 21:39


Реката проблясваше на светлината на изгрева. Лодката чакаше

завързана за едно дърво. Няколко рибки подскачаха, гонени явно от някой хищник или в опит да  хванат някоя от прелитащите мушици, които от своя страна бяха привлечени от падналите лакомства съборени от нощният дъжд, който бе освежил пейзажа. Капки се стичаха по листата и си играеха весело със слънчевите лъчи. Въздъхна, трябваше да тръгва. Надолу по реката. Изпитваше лек боязън. Никой не знаеше до къде стига тя. А тя трябваше да стигне до нейният край. До сега бяха опитвали мнозина, но никой не се бе връщал. Никой не я задължаваше да го стори, но шаманът бе посочил нея.  До реката Червената риба вече не идваше ловяха се само малки рибки и понякога Зелена риба. Тя беше голяма, но се срещаше рядко. Беше хищник и не живееше със себеподобните си като Червената риба ,която идваше от долното течение за да хвърли хайвера си тук. Хищниците се събираха веднъж в годината за да се размножават и тогава водата закипяваше от битките им. Тогава уловът им беше добър, но и те намаляваха, сега се срещаха много рядко и ако тази година не се направеше нещо, народът и щеше да гладува
през зимата.Трябваше да измисли как да ги спаси от глад. Знаеше, че разчитат само на нея. И нейната дума бе закон за тях. Седна на един камък за да събере мислите си. Загледа се във водата и в играта на  първите слънчеви лъчи. Наблюдаваше как слънцето  флиртува с водата. Лъчите му рисуваха най-различни форми, а те й изпращаха послание. Само трябваше да разгадае какво е то и може би щеше да реши проблемите си. Усмихна се, би било много хубаво ако е така. Но тя знаеше, че не може да е толкова лесно. И се притесняваше от изхода на своето пътуване. Ами ако не успееше да намери храна. Ако се провалеше в уловът, как щеше да погледне в очите на народът си. Щеше да предаде доверието им. А тя нямаше да го позволи.Нещо изшумоля в храстите до нея. Обърна инстинктивно глава и се зарадва на гледката. От храстите се подаваше Синя костенурка беше вперила малките си изразителни очи в нея. До сега не бе виждала този вид. Те се криеха много успешно от хората. И сякаш й казваше ‘Вземи ме с теб ще ти помогна...’ . Вдигна я много внимателно и започна да я разглежда. Какви ли не легенди бе чувала за този вид костенурка. В други племена и викаха дори Костенурката на щастието. Едната от легендите гласеше , че този вид костенурки се появяват само когато някой е изпаднал в беда. Идват за да го закрилят и да му помогнат с мъдростта си с опита си, за да го напътстват. Но не се явявали при всеки. Явявали се само пред хора които не мислят само за себе си,  хора на честта. Внимателно помилва черупката й, и усети изяществото на грапавините и. Сините и плочки отразяваха отблясъците на слънцето. Започна да ги разглежда в интерес, но костенурката промърда сякаш искаше да й покаже нещо. Погледна в посоката който й показа тя и съзря лодката. Разбра, че е време да тръгва. Притисна костенурката към сърцето си. Внимателно се качи в лодката и се пусна по-течението на реката.
Дали костенурката щеше да и помогне нямаше значение. Все пак това бяха легенди. Тя бе голямо момиче, бе на повече от шестнадесет зими. Това, което знаеше, е че до месец, трябваше да намери храна за своите хора. Лодката бавно се спускаше по течението и Тя леко я направляваше с пръта. Не бе необходимо голямо усилие за това. В нейният клан уважаваха жените, те вършеха всичко наред с мъжете, ходеха на лов, дори в битки, когато беше нужно. А тя бе истински войн, вече бе главатар сред младите амазонки. Всички мъже се бяха провалили и не бяха се върнали от това пътешествие и шаманът реши , че жена трябва да отиде. Беше се затворил четири дни и нощи и на петата нощ излезе от колибата си и я посочи с закривеният си прът. Беше стар много стар, дори майката на майка и, го помнеше като такъв, какъвто беше сега. Тя кимна. Баща и се опита да противоречи, но изражението на шамана пресече усилията му. Тя можеше само да се подчини. Дадоха и провизии за пет дни, след това трябваше да се оправя сама. Сега поне костенурката щеше да и прави компания. Погледна животинката а тя я гледаше с тъжните си очи. Ех, ако можеше и да говори. Но речният народ не можеше да говори с животните. Беше чувала за тайнствено племе, което можело да общува с тях, но това бе още една легенда. Течението леко се усили. Това не я притесни, защото, често се случваше реката да образува бързеи, те не бяха опасни. Огледа се, вече бе оставила зад себе си териториите на Речните хора. Беше във вражески и непознати земи. Ослуша се. Птичките пееха, това бе добър знак, наблизо нямаше никой. Течението се усили още.
От някъде дочу страшен тътен. Водата ускори своя ход. Носеше с бясна скорост и бучеше зловещо. Цвят на Лотос  усети опасността. Интуицията й подсказваше, че ще трябва да се пребори с водната стихия за да оцелее. Имаше мисия и тя трябваше да я изпълни. А там в далечината я очакваше водопад. Нямаше представа колко е голям и каква опасност носи той. За първи път идваше в този край на реката.
 Започна да се бори с насочващия прът, опитвайки се да противостои на течението.. Забиваше го на дълбоко за да обърне лодката, достигайки дъното. Беше силна, обаче от ноктите и започна да тече кръв от напрежението, което изискваше напрежението. Видя една скала, отстояща близко до брега опита се да насочи лодката натам. Лотос вторачи поглед в скалата и забеляза, че се извива от двете страни на водата и сякаш хващаше реката в шепи. Образуваше спокоен пристан насред стихията. Отново  заби пръта и с нови сили се опита да избута лодката срещу течението, но то бе по-силно от нея. Страхът се прокрадна в сърцето и. За първи път се изправяше срещу природна стихия с която не можеше да се справи. Опита се да мисли, но нищо не и идваше наум, прътът не се закачваше за нищо. а грохотът се усилваше. Усети движение в краката си, но не му обърна внимание, водопадът приближаваше и не можеше да се разсейва.. Имаше усещането, че въпреки изостреното си внимание и ходовете които предприемаше, все повече се отдалечава от тихият пристан. А тътенът се превръщаше в зловещ грохот. Напрегна волята си и продължи да забива пръта, а с другата ръка се опитваше да гребе. Знаеше, че е безмислено и, че не може да надхитри водната стихия, но не искаше да се предаде. Усети, че косата и се разпилява. Абаносовата свила започна да се заплита в горният край на пръта и да обвива тялото й. Само това и липсваше. Как можеше да й се случи това, та тя я беше прихванала много здраво за да не й пречи. Опита с едната ръка да отплете косата си, но движението силно разлюля лодката. Лотос изгуби равновесие и падна във водата. Започна да плува срещу течението. Опитваше се да го пресече и да се добере до спокойният оазис, но то бе по – силно от нея. Започна да се предава, и да отпада. Тялото и се предаваше, не можеше да се справи с напрежението, духът и също отслабна. И точно когато реши, че няма смисъл повече да се бори до нея проблясна синьо сияние.Инстинктивно протегна ръка за да го докосне и докосна нещо твърдо. Хвана се здраво за него и се отпусна. Остави се на сиянието да я води и прегърна с едната ръка грапавата повърхност.
И в този момент сякаш течението отслабна. Съпротивлението намаля. Тялото и усети прилив на нови сили и тя загреба с едната река. С другата се придържаше към светещото полукълбо. Когато стигна до спокойното място тя отпусна краката си и усети пясъка под тях. Огледа се и с няколко тласъка се придвижи до скалата. Изкачи се бавно на скалата. Пръстите и още бяха разкървавени и оставяха следи по мокрият камък. Това, което видя я накара да изтръпне. Водопадът не беше голям, но наклонът му и острите скали под него не даваха никакви възможности за спасително измъкване. Лодката бе станала на трески. във спокойната част от реката се валяха прътът и части от припасите и. Може би можеше да спаси някои от тях. Изправи се рязко и изохка. Беше се натъртила при падането, но усети, че не бе сериозно. Щеше да го наложи с Жив корен и щеше да премине. Огледа се. До нея бе спряла синята костенурка, черупката и още сияеше. Цвят на Лотос я погали:
-Ти ме спаси нали? Сега ти дължа живота си.
Костенурката не каза нищо, само насочи погледа си към водопада.
-Да права си, да отидем да видим, дали нещо не може да се спаси.
Когато слезе долу, забеляза , че имаше поне още три счупени лодки там. Ето къде част от войните бяха намерили смъртта си. Огледа се и видя една от торбите закачена за един клон, навел се над реката. Приближи се и нагази във водата. Протегна се и успя да я достигне без да навлиза повече. Изсушената риба и гъби се бяха запазили сухи, но щяха да и стигнат най много за три дена. Трябваше да намери храна и лодка и тогава да продължи.
От някъде се разнесе жалният писък на дърдареца. Лотос се ослуша. Откъде ли идваше? Тази птица обикновено носеше буреносно предзнаменование. Естествено това не винаги беше вярно, но досега една от легендите се бе сбъднала, тази за синята костенурка, ами ако бе вярно и това за дърдареца?
От дете знаеше, че човек чул писъка на дърдареца трябва да се подготви за среща с духовете. Естествено, това не винаги ставаше. Поне тя не бе чувала за такива случаи. Все пак трябваше да е нащрек. Тези срещи определено бяха плашещи. А сега не би се изненадала, ако и това поверие бе вярно.Не знаеше срещу кого ще се изправи и дали и предстоеше някаква битка. Бързо затвори торбата и излезе от водата. Потърси с очи  костенурката и видя, че тя плавно се придвижваше към гъстата крайбрежна растителност. Вървеше бавно оставяйки ясна следа след себе си, а слънцето пречупваше лъчите си в черупката й. Лотос внимателно следваше следите. Инстинктивно усещаше, че трябва да я следва, доверявайки се на мъдростта и. Все пак веднъж тя я беше спасила.. Обърна се за момент назад и водя, че се отдалечава от устието на реката. А над другия бряг се събираха гъсти сиви облаци.Скупчваха се един в друг сякаш искаха да очертаят нечий силует. Ясно видя как те оформят фигурата на гарван. Нямаше представа дали е духа на Белият гарван, единият от закрилниците на нейното племе. Или на Черният гарван, тотема на скалните хора. Нейните хора не се разбираха с Обитателите на скалите, както те се наричаха. Само това, че живееха далеч и при различни условия ги спираха да не избухне война. Сега обаче навлизаше в тяхна територия. Никога не се беше срещала с този дух, никой от нейните хора освен шаманът им не бе го срещал. Това, което бе чувала от него караше сърцето и да се ускори. Тя си пое дълбоко въздух, обърна се и продължи да следва следата забързано. Ехото отново донесе писъка на дърдареца. Това я накара да ускори ход и за да се добере до защитата на гъстата растителност. Трябваше й сигурно убежище за да се подготви за срещата с духа.
Макар, че едва ли нещо би го спряло да я нападне. Когато пристъпи и направи крачка да се промуши в гъстата растителност чу изтрещяване и силна светлина озари небето. Писък огласи цялата околност. Извърна се.  На мястото на облаците във въздуха се рееше голям черен гарван. Тя трескаво се шмугна в храстите и птицата я последва. Лотос се сви и неволно потърка с лакът черупката на костенурката. Черупката и засия. Лотос се обърна към нея. От нея се изстреля сноп светлина право към небето. Момичето застина. Защо тези неща се случваха сега? Какъв бе смисълът. Сякаш природата водеше битка сама със себе си. А хората бяха заложници в тази битка. Вероятно тези, които бяха успели да  преминат през водопада се бяха провалили тук? От снопът светлина към небето се чу писък. Тя погледна нагоре. Белият гарван бе разперил криле над нея. Тотемът на племето я защитаваше. Черният гарван се насочи с пикиращ полет към нея. Белият застана точно пред него, което накара противникът му да спре и да изкряска раздразнено. Двете птици се вкопчиха в смъртоносна схватка. Черният захапа белият за гърдите. Нейният закрилник се отдръпна и изплака от болка. Хората и бяха изморени и уплашени. Това отслабваше силите му. Тя впери очи в него и нададе боен писък. Гарванът сякаш я чу и се хвърли в атака. Черният се стрелна към него. Белият извърна тялото си в последният момент и успя с клюнът си да хване другият за вратът, вкопчвайки се с ноктите си в гърбът му. Черният ядно изграчи, после гракът му прерасна в писък. Белият го пусна. Черният отлетя на изток, където живееха Скалните хора високо в Скалната местност. Сиянието на костенурката избледня и Белият гарван изчезна в облаците. Лотос се отпусна на коляно и притвори очи. Какво ставаше тук? Нещо наистина се бе объркало и тя бе призвана да сложи нещата в ред? Тотемите никога не нападаха хора и не се биеха по между си. Какво бе станало? Почувства се изтощена. Легна на земята и опре глава на костенурката. Веднага след това заспа, изтощението си каза думата.
Тялото и се отпусна. Предаде се на съня, но съзнанието и бе все още будно. Превъзбудено от преживените приключения.Сънят и я водеше успоредно по реката. Бореше се с гъстата крайбрежна растителност. Проправяше си път през нея. А папратите я шибаха безмилостно по тялото и лицето и.. Лотос се бранеше от клоните, а те раздираха ръцете и тялото й. Нараняваха я, изпитваше болка, но вървеше право напред. Имаше мисия и трябваше да я  изпълни, каквото и да й костваше това. Не можеше да предаде народа си. Вървеше смело напред, следвайки костенурката. А костенурката се движеше прекалено бързо за костенурка. Лотос обаче усещаше, че тя ще и помогне и ще й покаже правилния път.  Гъстата непроходима растителност, започна да става все по-рядка. Цвят на Лотос имаше усещането, че е  гората започва да я приема и отдръпва клоните си все едно и прави път. Сякаш бе преминала праз изпитание на волята и природата я приемаше като своя приятелка допускайки я до дебрите си.  Виждаше как гората се разрежда, а в източният и край бе обагрена от огнено червено сияние. Погледна към костенурката и видя, че тя гледаше към него. Събуди се стреснато. Огледа се и видя, че все още е на същото място. Нямаше време за губене, трябваше бързо да тръгва. Помилва грапавата черупка. Събра на бързо нещата си и тръгна успоредно по реката в посока изток следвайки знаците на съня си.
Постави костенурката в оцелялата от водопада чанта като главата и бе извадена да диша. Насочи се надолу по течението на реката. Папратите бяха остри и прорязваха следи по краката и. Лотос продължаваше упорито напред. След като сянката и три пъти смени мястото си, растителността започна да се отдръпва леко. Пред нея се бе образувала пътека. Тя я последва без да се замисли. Сиянието от сънят и обаче още го нямаше. Пред нея имаше гъста гора. Лотос реши да си почине малко и да стъкне огън. Обаче огнивото и беше мокро и не ставаше за нищо. Огледа се. Намери един кремък. Трябваше да се затопли. От сънят, който бе сънувала и то все още мокра зъбите и тракаха. На едно от дърветата видя гъба. Докосна я. Беше изсъхнала.
-Благодаря ти майко природа.-промълви тя благодарност към Великата майка на всичко.
С праханта от гъбата и кремъкът си стъкна огън. След малко усети живителната сила да се влива в нея. Съблече дрехите си и ги опъна над огъня забивайки два клона над него да се сушат. Приближи се близо до него. Вече се чувстваше по добре. Долови, че някой я наблюдава. Извърна глава и видя, че костенурката я гледа. Придърпа я близо до себе си. Имаше нужда от контакт с живо същество. Галеше черупката й и мислено разговаряше с нея. Наблюдаваше малките й мъдри очи и имаше усещането, че тя й отговаря. Несъзнателно Лотос изговори на глас:
-Какво ще правя ? Времето минава, а аз все още нищо не съм направила
Усети, че животинката потърка глава си в ръката й. Погледна я и видя, че тя й показва да я последва. На бързо събра багажа си, облече се и забързано тръгна след нея. Следваше я озадачено . Този път костенурката я водеше в обратната посока. Вървеше право към реката. Гората остана зад гърба им, а след няколко крачки се озоваха върху една скала. Цвят на Лотос остана смаяна от гледката която се разкри пред очите й. Наблюдаваше с възхищение величието на вековните скали които се издигаха на отсрещния бряг. Слънцето си играеше със съвършеният им релеф и ги обагряше в различни цветове. Дочуваше тихият ромон на реката. Погледна към костенурката и видя, че вече е на ръба на скалата. Затича се към нея и ловко я улови .Страхуваше се да не падне от скалата.  Приседна на земята и се надвеси над бездната. Видя, че в подножието на скалата има ясно изразен бряг. По него имаше слаба растителност, а вниманието й привлече един храст. Вгледа се по-внимателно и установи, че това само много клони натрупани един върху друг. Сякаш прикриваха нещо. Съсредоточи вниманието си и видя, че от единият край на купчината ясно се подава част от лодка. Притисна костенурката към себе си и тихичко каза.
-  Благодаря
А после нежно я постави в чантата и започна да се спуска по скалата. Слизаше много внимателно. Избираше по- големи скални вдлъбнатини. В тях намираше по- сигурна опора, защото скалната обвивка се оказа ронлива. Лотос се движеше зигзагообразно следвайки извивките на скалата. След още малко усилия стъпи на брега и бързо се устреми към лодката. Сръчно разчисти клоните, довлече лодката до реката. И отново се пусна по течението.
Не се замисли чия бе лодката, Синята костенурка и я беше посочила а тя не грешеше. Взе прътът и започна да насочва бавно лодката към средата на реката. Трябваше да се снабди с храна. Огледа се в лодката за въдица. Нямаше, но пък имаше копие. Тя го взе и го огледа, беше използвано често. Добре изработено върхът бе от кремък, но заострен с майсторство. Имаше и рисунка. Като се вгледа в рисунката изтръпна. Беше черен гарван разперил криле. Тотемът на Скалните хора. Вече беше в техните земи. Налагаше се да внимава, щеше да се придвижва през ноща а през деня да се крие. Извади копието и се огледа за плячка. Водата беше мътна, все още бяха близо до течението на водопада. Спешно трябваше да хване месо. Тялото и се нуждаеше от прясна храна от допълнителни сили за да издържи на пътуването. Реката започна да забавя течението си и да се поизбистря. Песъчинките вече не се повдигаха и не пречеха на Лотос да види плячката си. Обаче такава липсваше, само няколко дребни рибки уплашено бягаха от сянката на лодката. Чу плясък и насочи погледа си към него. Нямаше нищо. В следващият момент видя зелен гръб да се извива и да скача над водата. Лотос се ококори, такава голяма Зелена риба не бе виждала. А тя се насочваше със скоковете си към нея. Големината и бе малко плашеща. Лотос извади копието си и зачака. Остави пръта за да не уплаши рибата. Знаеше, че шумът ги дразни и прогонва. Лодката застина в средата на реката. Течението почти бе спряло. Рибата се носеше със скокове право към нея. Лотос се усъмни че нещо не е наред. Не виждаше подскачането на други рибки наоколо. Нея ли преследваше. Още от малка се бе учила да ловува риба с копие, но тази май се готвеше да я нападне. Гърбът на рибата се блъсна в лодката и тя се залюля. Лотос реагира моментално и разкрачи крака. Наистина нещо ставаше с Майката природа. Зелените риби бяха хищници, но не нападаха хора и се бояха от шума и лодките. Зеленият гръб отново се появи. Лотос реагира почти инстинктивно и заби копието в него. Плисна студена кръв и опръска лицето и. Рибата се загърчи и успя да се откъсне от хватката на копието. Ударът явно я разяри, защото тя се отдалечи  малко от лодката и с един скок и зинала уста се насочи към нея. Лотос се стъписа. В този момент усети докосването на костенурката до себе си, което сякаш и даваше сила. Тя клекна и насочи копието към идващият хищник вперила поглед в големите му зъби. Имаше нещо красиво в грациозността с, която се движеха тези същества, бяха проста кралици в речният свят. Зелената риба връхлетя. Лотос се наведе и замахна с копието право пред себе си. Острието и се вряза в областта под зейналата паст на рибата. Тя потрепери и се отпусна поваляйки Цвят на лотос в лодката.
Тя се мъчеше да се изправи, но нещо люлееше много силно лодката. Лотос се хвана здраво за перилата и се опитваше да се изправи за да балансира. Но не можеше да запази равновесие. От единият край на лодката се разнесе съскащ шум. Извърна глава в посока на шума. Нещо и пречеше да вижда, очите й започват да парят, боляха я,  а образа пред нея се размиваше и ставаше прозрачен. Колкото и да беше странно след всичко, което се случи, този път тя не се уплаши. Това бе поредното изпитание за нея. Опита да изчисти зрението си, но не се получаваше. Появи се хладен вятър. Лодката се залюля още по-силно. Реката тук бе спокойна, от къде идваше това вълнение.  Цвят на Лотос толкова здраво стискаше перилата , че кокалчетата на ръцете и бяха побелели. Боляха я, но по-силна бе болката от паренето на очите. Пое си дълбоко въздух да се успокои. Усети, че някой се изкатери върху й. Почувства познатият допир на костенурката и малко се успокои. Въпреки, че долавяше напрежението на животинката. Тя бе настръхнала и издаваше яростен звук в посока на рибата. Това обаче не беше страх а предупреждение:
   -  Какво става ? Нищо не виждам – извика Цвят на Лотос с надежда някой да й отвърне. Ехото разнесе гласа й, а след това стана страшно. Лодката се заклати и се издигна във въздуха, падна и отново се издигна люлеейки се опасно. Наклоняваше се страшно на едната и другата си страна. И всичко това бе съпроводено от зловещият тътен на небето. То сякаш се бе разгневило. Лотос чу изтрещяване и усети силното статическо електричество. Тя бе в центъра на развиваща се буря, която изпращаше разярени копия от светлина към реката. Майката природа беше гневна и сега показваше целият си гняв. Лотос усети болката и трябваше да направи нещо.Вълните ставаха опасно големи. Налагаше се да действа бързо, но какво да направи? Костенурката я докосна с муцунка по тилът и. Тогава тя си спомни една стара легенда. Преди време Майка природа се била разгневила и по същият начин започнала да изпраща буря по целият свят. Решила обаче да спаси любимите си деца и изпратила една грамадна синя костенурка. Всички нейни деца, хора и животни, които били с чисти сърца се покатерили на костенурката, останалите им се присмели. След това Майката природа изпратила  много вода. Когато водата се оттеглила и хората и животните стъпили на земята голямата костенурка се разпаднала на по-малки, като нейното приятелче. Цвят на Лотос се изпълни с надежда и извика:
-Майко природа аз съм твое вярно дете помогни ми.
Костенурката на гърбът и се размърда и започна да свети в синьо сияние. Лотос разстърка очи и очите и престанаха да сълзят. Паренето и болката отслабнаха. Тя видя пред себе си човек на мястото на убитата преди малко от нея зелена риба. Той размахваше във въздуха прът със странни предмети по него. По татуировката на гърба му, тя го позна. Беше от скалните хора имаше голяма глава на черен гарван на главата си. Беше шаманът им. В този момент той се обърна и я видя, че го гледа. Стреснато я изгледа и тя забеляза за момент страх в очите му, но той не гледаше нея а костенурката на гърбът и. За момент Лотос се почуди какво да направи. Усещаше присъствието му, но знаеше, че не е реален.  Усети някаква сила в себе си, която лазеше по гърбът и. Усещаше я като гъдел по гръбнака си тръгващ от костенурката. Силата се вля в нея и тя вече знаеше какво да направи. Впи поглед в разконцентрираният шаман. Той също се вторачи в нея. Очите му бяха черни и неумолими. Цвят на Лотос обаче гледаше право напред. Бе съсредочила погледа си в черните дупки на шамана.  Те я пронизваха, изгаряха душата й от това което виждаше в тях. Той и показваше предстоящата агония на Речните хора. Наблюдаваше злините които бе причинил и които щеше да причини на нейните хора. Видяното я потресе. Хората и бяха отчаяни. Възрастните хора бяха обезверени, а децата плачеха и умираха от глад и болести. Местността която обитаваха бе потънала в мрак. Огромна черна сянка се бе разперила над нея и не позволяваше да проникне слънце. Навлизайки дълбоко и отдръпвайки се от действителността, тя разбра, че това беше илюзия. Шаманът се опитваше с хитрост да я надвие. Колко ли хора бе успял да повали по този начин като им показваше несъществуващи неща. Усмихна се, този трик вече не и действаше. Нямаше да предаде доверието на Речните хора. Продължи да гледа в очите му и дори и за миг не трепна. В гърдите и се надигна боен вик.  А на гърба си усещаше подкрепата на костенурката и силата, която тя и даваше. От устата и се надигна:
 Хааааа, хаааа, хиииии, хууууу!
Очите му се разшириха. Усети, че той започва да се предава. Тялото му започна да се размива. Той започна да губи концентрация.
Образите, които и изпращаше избледняха и Лотос започна да му ги връща. Той се строполи и образът му изчезна. Отпусна се на коляно усещайки изтощението на тялото си. Искаше да заспи, но нямаше време.
-Старче, идвам за теб! Хаааа, хаааа, хиии, хууууу!.-провикна се тя.
Насочи лодката към отсрещния бряг. Там се виждаха скали. Залезът на Брата на Луната ги обливаше със светлина. Усети присъствието на шамана и се насочи натам. Дори не усети, че костенурката продължаваше да стои на гърбът и. Крачеше бързо без да спира за почивка. Като наближи усети напрежение в главата си. Тя започна да тича. Нищо нямаше да я спре. Стигна до скалите и приклекна до камъните в подножието им. Чу шум. Все едно някой пееше. Заслуша се. Беше молитва за контрол на майката природа. Той събираше сили за нов удар. Тя изскочи зад прикритието си. Шаманът се извърна към нея и тогава забеляза, че той бе млад, малко по-голям от нея. Очите му я пронизаха, но Цвят на Лотос не усети напрежение. Усети, че силата му си бе отишла с последната му магия. Сега бе обикновен войн. Тя му се усмихна и извади ножа си. Той вдигна ръце, но не получи помощ отгоре. Ядосан захвъръли жезълът си в нейна посока като копие. Лотос направи крачка встрани и ипровизираното копие се заби до нея. Погледна го, но не го взе. Той се бе отдал на тъмният шаманизъм, до каквото се докоснеше, ставаше нечисто.
-Защо преследваш моите хора?
-Защото преди десет зими те убиха моят баща.
Лотос си спомни, имаше битка между Речните хора и Скалните хора. Нейните бяха победили отбранявайки територията си, това бе сложило край на войната. След това Скалните хора бяха отблъснати отново при скалите от горските хора, който успяха отново да си върнат териториите. Тогава Речните хора загубиха много от техните, но сложиха края на войната със Скалните хора, който бяха загубили две трети от хората си, оставяйки много вдовици и сираци. Вероятно и той бе сирак.
-Ние защитавахме нашите предели.
-Това няма значение нали?-отвърна шаманът и, и се усмихна зловещо. Беше обсебен.
-Аз съм прокуден и от моето племе, не ме интересува справедливостта а отмъщението.-продължи той и в ръцете му се появи нощ със странни знаци по него.
Лотос захвърли мешката си настрани и се приготви. Шаманът се затича срещу нея. Тя го изчакваше. Знаеше, че когато един враг е ядосан се изморява по-бързо.
Когато той връхлетя беше вече готова и скочи върху него. Сбълскаха се ножовете и се разхвърчаха искри. Лотос замахна и одра ръката му. Шаманът и отвърна с разсичащ удар и разпори ръката и под лакътя. Тя изохка и отстъпи като хвана ръката си, за да спре кръвта. Кръвта от раната се превърна в черна. Ножът му бе омагьсан с черен шаманизъм. Отстъпиха една крачка и се заоглеждаха преценяващо. Раната му кървеше, но той не и обръщаше внимание. Беше достатъчно силен. Лотос реши първоначално да се отбранява. Не и оставаше друго с тази рана в дясната ръка. Но тя умееше да използва еднакво добре и двете си ръце. Направиха няколко кръга един срещу друг.
-Какво става уплаши ли се старче?
-Не се и опитвай Лотос.-усмивката му беше хишническа.
-О да знам името ти, порових се достта в мислите ти. Сега имам Майката природа на моя страна и тя ми се подчинява. Мога да владея силите на небето, духовете на моето племе и мислите на хората.-той се наслаждаваше на стъписването на Лотос.
Лотос усети отново познатата сила да пълзи по гръбнакът и, и се усмихна.
-Може би, но къде са те сега?
Изражените му се прамени и той се изхвърли напред. Прелетя над нея и заби нож във гърбът и. Лотос очакваше той да проникне през незащитеното и тяло но се чу пукане. Костенурката падна от гърбът и заедно със счупеното парче на ножа.  Животинката бързо премина зад нея.
-Не може да бъде, този нож не може да бъде счупен от нищо.-той изумен гледаше Лотос. Тя усети как раната и бавно се затвори. Силата на ножа бе пречупена и спираше действието си. Усмихна му се.
-Вече нямаш силата. Майката природа е свободна.
Тя му обърна гръб и се насочи към другият край на скалите. Наведе се и погледна. Пред реката бе поставен бент, пред него се тълпяха ята от червена риба.  Нещо я накара да се обърне. Покрай ухото и изсвистя нож. Шаманът я атакуваше отново. В ръката си държеше обикновен нож. Тя се втурна срещу него. От гърдите му още течеше кръв, но той сякаш не я забелязваше. Замахна срещу нея и част от косата и падна на земята. Беше остър. Гмурна се под него и замахна нагоре. Острието и се заби в коремът му. Той изохка, но отговори на ударът и с удар. Ножът му се впи болезнено в рамото и. Тя отскочи и изохка. Шаманът остана да лежи без да помръдва. Бе отишъл при дедите си, а може би по-скоро в подземното царство? Болката и напомни за себе си и тя  се озърна. Намери Жив корен близо до ръбът на скалите. Извади го и го изстиска върху раната си а после я пристегна силно. Болката намаля до тръпнене. Цвят от Лотос слезе в реката и огледа бента бе твърде голям за да се справи сама. Тогава забеляза, че един бобър извади от него клонче, после след него се появиха още. Постепенно бентът започна да се разгражда от бобърът и неговите приятели. Природата си идваше в предишният вид. Слънцето бе вече залязло, когато първата червена риба прескочи бента повеждайки останалите по пътя нагоре. Лотос се отпусна и загледа Дъщерите на Луната светеха на Небето. Тя се усмихна и се отпусна на земята. Чак сега усети голямата умора. Затвори очи и отпусна глава на черупката на синята костенурка. На сутринта нещо я загъделичка по носът. Отвори очи слънчевите лъчи грееха на изток а вятърът си играеше с тревата. Една тревичка я бе докоснала по носът. Стана и погледна надолу. Нямаше и помен от бентът. Цвят на Лотос усети глад. Бе време да хване няколко Червени риби, чакаше я дълъг път назад. Огледа се за спътникът си, но синята костенурка я нямаше.

image





Тагове:   лотос,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. krotalka - Борба между доброто и злото!
27.05.2008 09:53
Когато си готов на саможертва, в името на другите и природата те подкрепя!
Една съвремена фантастична приказка.

Поздрави. Успели сте!
цитирай
2. fenrisessy - благодаря ти кроталче
27.05.2008 10:55
Наистина саможертвата прави чудеса! Пожелавам много чудеса и на теб!
цитирай
3. kalbotobg - ...
06.06.2008 10:30
Това е фентъзи на доста високо ниво, не съм допускал възможността да видя нещо като това в интернет преди да е било отпечатано. Ако това е работа в екип то със сигурност резултатът е вълшебен. Шапка ви свалям!
цитирай
4. fenrisessy - наистина kalbotobg
06.06.2008 10:48
с колежката ми се допълваме много добре и това води до тези резултати!Благодаря ти, такъв коментар е вдъхновяващ, скоро ще има и още!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fenrisessy
Категория: Изкуство
Прочетен: 85715
Постинги: 10
Коментари: 109
Гласове: 3085
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031