Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2008 10:57 - Да повярваш в себе си
Автор: fenrisessy Категория: Изкуство   
Прочетен: 1535 Коментари: 4 Гласове:
0



Погледна се. Огледалото обаче не показваше каквото искаше да види. Спомни си приказката за Снежнака. "Огледалце на стената, я кажи..." Не довърши мисълта си. Ако имаше въпрос за най-грозната на света, вероятно щеше да се конкурира с оживялата мумия на Клеопатра и щеше да изгуби. Тя бе по грозна и от мумия поне в лицето. Въздъхна. Очите и не я лъжеха, освен ако огледалото не бе криво. Да бе огледалото и бе виновно, че е такъв изрод. "Повтаряй си го може и да си повярваш". Но не си вярваше никак не си вярваше. Дори "Грозната Бети" бе по-хубава от нея. Искаше и се да е на нейното място. Изкрещя срещу огледалото:
-Излъжи ме поне веднъж, моля те!
Приятелите и приказваха, че е с богата душевност и ,че някой ще го оцени. Да бе как не, кого заблуждаваха? Единствените, които оценяваха душата и бяха нейните приятели. Колкото и да е странно за някои хора тя имаше много приятели и приятелки. Погледна тялото си, на него му нямаше нищо., но мразеше лицето си. Уфф бяха и казали, че вероятно така щеше да си остане, имало някакъв шанс да се оправи от само себе си , но не даваха надежда...докторите не даваха надежда. Ще ги...Тя подтисна една псувня. Не обичаше да псува, но бе толкова нещасна. Замахна към огледалото и докато се осъзнае то се бе напукало, отново, за втори път този месец. Господи този белег я подлудяваше, цялата дясна половина на лицето и беше...Заплака, хлипането и зазвуча в банята като тъжна песен. Тази песен се чуваше всяка сутрин и вечер. Избяга в стаята си да се приготви. Въпреки, белега я бяха поканили да участва в един театър с участие на публиката, който гостуваше в града. Преди да получи нараняванията и белега в резултат на тях беше ходила в часовете по драматично изкуство и това и харесваше, но сега...сега можеше да играе само роли като на гърбавия от Нотр дам. Излезе набързо без да сложи нищо в уста, майка и я изгледа тъжно.
Усети погледа й. Усети го и й се доплака. Да можеше поне най-близкият и човек да не показва съжаление, би било добре. Имаше нужда от подкрепа, не от съжаление. Но хората не го разбираха. И постоянно я съжаляваха, а това малко по-малко я убиваше. Нямаше вяра на никой, дори и на приятелите си не се доверяваше напълно. Всичките бяха толкова лъчезарни, усмихнати и красиви, че се чувстваше като грозното патенце сред тях. Изпитваше неудобство, когато я поканеха да отиде някъде с тях. Хората я гледаха странно. Едни я гледаха с отвръщение, а други със съжаление. Нараняваха я, но те не го осъзнаваха. Или пък просто не осъзнаваха, че и тя е човек и има чувства. Опитваше се да бъде силна, да не показва, че я боли от това им отношение, но колкото и да се опитваше не успяваше. Колко пъти си тръгваше разплакана от някъде заради хорското отношение, вече не знаеше. В началото се опитваше да ги брои, като си мислеше, че това е за последно и вече ще я приемат такава каквато е . Но се оказа, че човешката жестокост граници няма. Примири се. Нямаше какво да прави, трябваше да приеме съдбата си. Знаеше, че не може да избяга от нея, но някъде дълбоко в душата продължи да таи надежда, че някой ден всичко ще се оправи. Някой ден....
Мислите й бяха прекъснати. Усети поглед върху себе си. И потръпна. Ето пак....пак някой я гледаше с отвръщение. Инстинктивно пипна лицето си и преглътна давещите я сълзи. Трябваше да събере смелост и да види кого бе отвратила за пореден път. Потрепери, а после се обърна рязко. И срещна погледа на един мъж.
Това което видя в очите му я нарани жестоко. В очите му преминаваха най-различни чувства , потрес, съжаление, отвръщение. Усети сълзи по-страните си, и се опита да избяга. А той....той я хвана за ръката и й каза:
- Задавала ли си си някога въпроса за какво живееш?! Кой би те погледнал ?!
Жестокостта му, жегоса сърцето й яростно. Започна панически да се дърпа. Искаше да избяга да се скрие. Не искаше той да види сълзите й. Усети, че започва да се паникьосва. Трябваше да се вземе в ръце. Трябваше да се пребори. Този непознат нямаше право да я наранява така. Започна да се дърпа, но се оказа, че усилията са й били напразни. Той я отблъсна с отвръщение и започна да се смее зловещо. За момент се стъписа, но се окопити обърна се и започна да бяга по улицата. А зад гърба си чуваше смеха му.
-Тази откачалка какво искаше от мен.-закри устата си с ръка. Беше говорила на глас. Трябваше да се научи да подтиска чувствата си, така, никой нямаше да успее да я уязви. Те нямаха право да го правят и тя нямаше да им позволи. Никога вече. От една година беше в това състояние. Изгуби доста от "истиските" си приятели още първият месец след като се показа в това състояние на училище. Мразеше ги, защото те се оказаха лицемери. една приятелка я водеше на дискотеки, но после разбра, че го прави за да сваля момчета чрез нея. Заряза я и нея. После си намери други приятели, но имаше чувството, че никога няма да изпита чувството да е обичана.Истински обичана. Отчаянието бе станало неин постоянен спътник. Отхвърли бързо тези мисли, щеше да се стегне и да не мисли за тоя кретен! Хвана я страх, ами ако и беше налетял? Отново прокънтяха в ушите и думите му "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!" Изрева с глас и затича без да спира и да се оглежда. Няколко коли набиха спирачки за да не я блъснат. Тя стискаше очи и уши, пищеше и бягаше все напред в посока на училището.
В далечината мъж малко по-висок от средният ръст с черен костюм и вратовръзка на черно- бели раета я наблюдаваше и усмихваше, но тази усмивка не беше добродушна а на задоволството на котката, която се облизваше очаквайки плячка и то скоро. От лявата страна на училището в парка седеше жена и четеше нещо. Тя вдигна глава когато едно момиче профуча покрай нея плачейки. Проследи я с поглед. Затвори книгата и я мушна в чантата. Изправи се. Беше облечена в бяла рокля с карирано сако.
Междувременно момичето се насочи се към входа на училището и влетя като ураган. Охраната дори не се опита да я спре. Отзад се чуха подвиквания на ученици, но тя не им обърна внимание. Влетя в тоалетната, затвори една от кабинките и захлипа. След малко на вратата се почука.
-Махай се, не искам никой.
-Аз съм, Мони.
-Махай се Моника.
-Нека поговорим.
-Не сега, по-късно имам нужда да съм сама.
Чуха се отдалечаващи се стъпки. Почувства се сама, ужастно сама. Започна да се упреква, че я изгони. А тя защо я изостави? Ако и беше приятелка нямаше да го направи нали? Господи, трябваше да се овладее.
-Веднагааааа.-изкрещя го тя на самата себе си.
Чу тряскане на вратата на тоалетната. Бе успяла да уплаши някой. Разхили се, беше смешно, но смехът и бе истеричен. Всичко това беше адски смешно. Стисна зъби да се успокои и да прогони гадния глас от главата си, който пак се опита да се промъкне. Изплакна лицето си, но не посмя да се погледне в огледалото. Нарами раницата си и ускори крачка, закъсняваше за първият час.
Вървеше забързано по коридора. Трябваше по най-бързият начин да стигне до стаята. Не искаше да влиза последна и да привлече всички погледи към себе си. Не желаеше отново да бъде наранена. Стигаше й грозната сцена на улицата. Нямаше да я забрави никога. Нямаше да забрави мъжа, гласа му, очите му и смеха му. Този смях , така беше проникнал в съзнанието й, че никога нямаше да го избие от главата си. Само при спомена за него потръпваше от ужас. Ускори крачка, опитвайки се да забрави за смеха. Но колкото повече бързаше, толкова повече той отекваше кански в главата й. Уви ръце около тялото си. Искаше да се защити, да се предпази. Знаеше, че е глупаво. Че гласа и смеха на непознатият могат да наранят само сърцето й, душата й, а физически белези не можеха да й оставят. И въпреки всичко изпитваше страх. Съзнанието й долови глас. Спря стреснато и се огледа. Никой нямаше в коридора, беше сама. Притисна още по- силно ръцете към тялото си. И тогава отново чу този глас. Беше гласът който долови в тоалетна. Този глас който я накара да извика. Тръсна глава, отърси се от гласа и бързо натисна дръжката на вратата. Отвори я и замръзна. Всички бяха там и я гледаха с нескрит интерес, все едно за първи път я виждаха. Почуства се гола и още по грозна, наведе засрамено глава и бавно тръгна към мястото си. Не смееше никого да погледне в очите. Не искаше да види това което очите им излъчваха. Стигаше й това, че го усещаше с цялото си тяло. Трепереше и едвам стискаше сълзите си. Нямаше да плаче. Не и пред тях. Нямаше да им покаже, че страхува от тях. Трябваше да бъде силна. Най-после стигна до мястото си и седна. Имаше усещането, че е вървяла цяла вечност до него. Чувстваше се изтощена и изхабена. Много усилия трябваше да положи за да се държи твърдо и да не покаже, че е уязвима. Никой не знаеше какво и коства това. А може би ако знаеха щяха да бъдат още по-зли към нея. Защо я нараняваха така ?! И без това не и беше лесно да приеме себе си. Знаеше как изглежда и нищо не можеше да направи. Трябваше да чака. А времето минаваше много бавно и никакво подобрение не виждаше за сега.От към катедрата долови глас, не му обърна внимание. Бе потънала в самосъжаление. Беше се предала. Врата на стаята се отвори. Извърна бавно поглед в посока на вратата и замръзна. Там стоеше той. Непознатият, мъжът от улицата.
Страхът от него я обхвана на талази и и се догади. Видя ехидната му усмивка и си спомни думите му отново за пореден път "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!". Той и намигна леко. Това вече я вбеси, но усети че от това се чувства по-добре. Кучият син нямаше да я пречупи. Едно гласче в нея обаче уплашено нареждаше "Той вече успя".
-Ученици това е господин Чернов, той е един от ръководителите на гостуващият ни театър с участие на публиката.
Той кимна и впи поглед в очите и. Тя се почувства разголена сякаш той четеше мислите и.
-Приятно ми е.-той се наведе в старомоден поклан в стил а ла Шекспир.
-Господин Чернев нека ви представя участниците в нашият театрален кръжок. Това Моника.
Приятелката и приклекна и се поклони.
-Калина, Девина, Камелия, Красимир, Антон, Малина, Сергей и не на последно място Анастасия.-тук тя посочи нея.
-С нея вече имах честа да се запозная.-усмихна се той. Този път усмивката му беше топла и сърдечна. Тя изненадано го погледна, но в очите му отново видя познатите думички. Беше много добър артист. Гневът се надигна в нея и измести болката и страхът:
-Ами да господин Чернев беше страхотен кавалер. Внимавайте господине, аз съм малка още.-този път тя намигна. Забеляза леко объркване в погледа му и след това гняв.
-Ама какво е станало?.-учудено попита учителката и.
Чернев понечи да отговори:
-Ами аз си вървях...-
-Ами просто се спънах в една изкъртена плочка на тротоара и той ми подаде ръка да се изправя.-прекъсна го Анастасия.
Усети, че го вбеси, знаеше, че не е безопастно, но не и пукашие в момента. Видя, че той само кимна.
-И така ученици довечера половин час след часовете е драматичният кръжок и господин Чернев ще разпредели ролите ви. Всички ще участвате.
-За теб Анастасия съм запазил най-интересната роля.-усмихна и се той. Този път обаче той не си направи труда да прикрие чувствата си. Усмивката му бе на хищник, който знаеше, че жертвата вече е негова. Гневът и бързо се изпари и страхът отново се намести в гърдите и. "Защо ти трябваше да се правиш на голяма работа?" шепнеше той заедно с познатия глас "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!". Тя му се усмихна измъчено в отговор и намери сили да отговори:
-Благодаря ви, господин Чернев, ще се постарая.
-Разчитам на това.
Последната дума беше неговата. Тя замълча и непохватно напъха учебниците си в чантата като едвам не се спъна на вратата. Защо и трябваше да го прави изобщо."Той си го заслужаваше!" Въздъхна и се отправи към следващата стая. В коридора усещаше погледите на учениците и усещането за обреченост отново я завладя. Идваше и да сложи край на всичко.
Искаше да избяга, да се скрие. Но нещо я караше да не го прави. Усещаше, че трябва да приеме предизвикателството. Трябваше да бъде смела. Най-лесно беше да избяга и да се скрие, но не можеше да се крие вечно. И от кого щеше да избяга, от себе си, от собствените си страхове. Не нямаше да го допусне, трябваше да бъде смела. Взе това решение и зачака търпеливо да свършат часовете. Но колкото повече наближаваше края им, толкова повече я завладяваше някакво странно притеснение. Опита се да се пребори с него и продължи смело да крачи към залата в която се провеждаше кръжока.
Тя беше съседната на гимнастическия салон. Погледна през вратата, преди бе участвала в мажоретния състав а сега? Въздъхна и продължи.
Отвори врата и потръпна. Той стоеше в средата на аванс сцената. Говореше оживено, ръкомахаше. Очите му уляваха светлините на прожектора и проблясваха зловещо. Анастасия тихо затвори врата. Остана тихичко да стои до вратата, не смееше да влезе по-навътре. Имаше усещането, че по сцената не се движи човек, а Сатаната или най-малкото негов представител. Притвори очи за момент искаше да отхвърли образа му от съзнанието си, но не успяваше. И тогава чу гласа му.
- Пак ли закъснявате, Анастасия ?! – усети сърказъм в гласа му – Ами като закъснявате изпускате много неща. Вече разясних на тук присъстващите, каква ще бъде постановката. Раздадох сценария и разпределих ролите. Няма да повтарям заради теб. За теб остана една, единствена роля. Тази роля си беше предвидена за теб така, че никой не може да ти я отнеме. Ела да ти дам сценария.-усмивката му я накара да истръпне в тягосно очакване.
Понечи да тръгне към него, но краката й трепереха. Този човек я плашеше до смърт. Отново се отпусна на вратата, трябваше да се мобилизира и да отиде до него. Не трябваше да му показва, че я плаши. Усети присъствие до себе си. Огледа се и видя силует на жена. Не можеше да различи в тъмнината коя е тя, но усети някаква подкрепа от нея. Тя я хвана под рака и я поведе напред, като усещането за нея я успокояваше. Усети, че може да и се довери и уверено тръгна до нея. Когато наближиха аванс сцената дамата, пусна ръката й и тихо и прошепна.
- Върви дете, няма от какво да се страхуваш – а после потъна в тъмнината на залата.
Анастасия се поколеба за момент, а сетне уверено се качи на сцената и тръгна към г-н Чернев. Вървейки към него забеляза ироничната му усмивка, забеляза блясъка в очите му. Забеляза и че той беше леко ядосан от намесата на жената в черно бяло. Отново усети страх да пълзи по тялото и , но не му позволи да я обладае. Усещането бе вече различно. Твърдо бе решила да бъде смела. Стигна до него и той й подаде сценария с ехидна усмивка. Не обърна внимание на усмивката му, благодари учтиво и с бавни стъпки започна да слиза от сцената. Зад гърба си чу гласа му:
- Анастасия, до утре да си научила ролята. Избрал съм най-подходящата роля за теб. Но ти сама ще се убедиш след като прочетеш сценария- тази му реплика бе последвана от познатият й смях, който извика отново в съзнанието и "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!", но този глас сега бе далечен. Не му отвърна, бързаше да излезе от залата и да прегледа сценария. Искаше да разбере, каква роля и е дал. Каква ще бъде постановката., Дали пък няма да повторят предната и тя пак да играе Гърбушкото. Вече беше свикнала с тази роля и щеше да се справи блестящо. Но нямаше защо да се терзае от безброй въпроси. Оставаха й още няколко крачки и щеше да стигне до слънчевата светлина навън. Тогава всичко щеше да се изясни. Натисна дръжката на вратата излезе от залата и впери поглед в сценария . Това което видя я смая. Постановката се казваше ‘ Красавецът и Звяра’ и репликите и бяха тези на звяра.
Ролите бяха обърнати не бяха като в класическата и любима приказка. Като малка си представяше, че тя е красавицата и с любовтта си успява да накара красивият звяр да стане красив принц. Отвори очи и се завърна в действителността. В една постановка, бе играла Красавицата а сега.... Леко изхлипа, но си спомни думите на жната в черно-бяло.
"Върви дете, няма от какво да се страхуваш". Реши да постъпи като професионалист и да изиграе ролята перфектно. Да е най-добрият звяр в историята на училището. Стисна зъби и прогони кошмарното звучене на познатите думи на господин Чернев. Защо той се опитваше да я пречупи? Едва сега си зададе този въпрос. Спомни си усмивката му имаше ефекта на Ал Пачино от "Адвокат на дявола". Спомни си този филм. Този човек дали не се хранеше от болката на хората? Поклати глава, трябваше да намали гледането на филми. Нещо я правеха параноична. Съсредоточи се в репликите. Единствената разлика бе, че просто ролите бяха обърнати. Принцеса бе превърната в звяр, защото не бе се съгласила да се омъжи за магьосник. Нямаше да и отнеме време знаеше приказката на изуст. Съсредоточи се в сценария и започна да запаметява репликите си ходейки из стаята си и ръкомахайки при необходимост. Вживя се в ролята си и дори започна да и става забавно. Дали щеше да се справи? По това съмнения нямаше. Обаче я беше страх как ще я възприемат останалите. Когато беше гърбушко, имаше маска и никой не я гледаше, не се чувстваше разголена. Сега обаче бе различно. "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!" отново прозвуча в главата и. Той би очаквал тя да избяга с писъци или да се откаже. Единственият начин беше да го игнорира за да не успее той да и повлияе. Стисна зъби и прехапа език. изписка леко, но това помогна. Болката я разсея и тя отново се съсредоточи върху сценария. Трябваше да е готова за утре. Беше единствената репетиция. Когато имаше гостуващи специалисти беше така. Дори щяха да освободят участниците в постановката от последните три часа. Лампата и стоя запалена до късно през ноща. В една беседка близо до къщата и седеше двойка. Облечена в черно и бяло.
-Госпожице Белова, защо се месите?
-Защото това ми е работата господин Чернев!
Той се намръщи и замисли. За момент настъпи тишина.
-Аз ще спечеля, в тези случаи винаги печеля.-ухили се той.
-Не и сега.-тайнствено се усмихна тя.-аз също участвам в сценария.
Двамата се разделиха и всеки пое в различни посоки. В къщата Анастасия спеше дълбоко и сънуваше принцесата звяр. Според сценарият той я харесваше и тя се омъжваше за него без да се промени. Не вярваше в това, сценарият трябваше да се промени да бъде пренаписан. Навън госпожа Белова се усмихна. Имаше участие на публиката а това можеше да предостави възможност за внезапни обрати. Чернев се намръщи, трябваше да подготви почвата.
Сънят и обаче, вече бе надвил над съзнанието и. Тя се носеше в един по-красив и щастлив свят. Виждаше се как върви през една поляна с горски цветя да пристъпва бавно към принца. А той красив и усмихнат и бе протегнал ръка, подканяше я да дойде по-близо до него. Блясъка в очите му я пронизваше, разтапяше я и я караше да желае да стигне до него. Струваше й се познат, макар, че той беше много далеч и не можеше с точност да долови чертите му. Опитваше да стигне до него, да се докосне до него, да хване ръката му. Но колкото повече наближаваше, толкова повече нещо и пречеше да се докосне до бляна си. Някаква черна сила я завърташе във вихъра си и я отдалечаваше. Караше я да плаче и да изпитва отчаяние. И точно когато беше готова да се предаде, нов вихър я завърташе в стихията си. Обгръщаше я в бяло и я тласкаше към принца. Разкъсваше се между двете стихии, бореше се с тях и със себе си. Имаше усещането, че е попаднала в чужда битка. Опитваше се да се измъкне да стигне до него. Искаше съвършеният свят. Желаеше го с цялото си същество. Но стихиите, не и позволяваха. Ту я възнасяха на горе и я приближаваха към копнежите й. Ту отдалечаваха и жестоко я приземяваха. Образът й, цялото й същество се променяше. От звяр се превръщаше в приказна красавица, а после отново ставаше звяр. И отново....и отново един безкраен, хаотичен кръговрат. Нямаше как да намери себе си в този кръговрат, но твърдо знаеше, че иска да стигне до съвършеният свят. Трябваше да премери сили със двете сили които бяха обладали тялото й, разума й, живота й. Искаше да се пребори с тях, но не можеше. Искаше да се предаде и да спре да се бори. В този момент се събуди стрестнато, започна да се оглежда. Не знаеше къде е. Долавяше аромат на горски цветя, но очите й подсказваха, че е в собствената си стая. Разтърка ги сънено и отново се огледа. Наистина беше в стаята си, в леглото си. Не можеше да повярва на очите си, не може да е било само сън. Всичко беше толкова истинско. И тази безтегловност която изпитваше в тялото си, тя й напомняше за двете стихии. Затвори за миг очи и отново започна да се носи във въздуха. Виждаше ги много ясно, тласкаха я в две различни посоки и я разкъсваха. Бързо отвори очи и като видя познатата обстановка се поуспокои. Било е само сън, но аромата който се носеше във въздуха й беше много познат. Усещаше аромата на горски цветя. Погледна часовника и мигом скочи от леглото. Трябваше да се приготви бързо и да тръгва за училище.
Реши да върви пеша за да прочисти мислите си от сънищата, които бе сънувала. Глупаво беше да обръща внимание на такива неща, но след инцидента бе станала много чувствителна и лесно е засягаше, душата и бе лесно наранима. Боже как искаше да не бе влизала в тази вила никога, никога. Трябваше да спре да плаче и да мисли за това, време беше. И унищожителните думи на Чернев отново я връхлетяха "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!". От очите и избиха сълзи. Той нямаше право да и говори така. За какъв по дяволите се мислеше? Изведнъж осъзна кристално за какво ставаше дума. Тя не трябваше да мисли за това и дори да останеше сама...Мисълта я жегна малко, но...Дори да останеше сама, това не беше проблем. Какво толкова? По устните и плъзна усмивка, която скоро заля цялото и лице. Повредената и кожа се набръчка неприятно, но на нея не и пукаше. Бе решила, че днес ще се забавлява. Както и утре, другиден и така докато... Ускори крачка и в парка забеляза жена в бяла пола с риза с къс ръкав на раета, която четеше някаква книга с черни корици. Вгледа се в нея и и се стори, че я познава от някъде. Погледна часовника си и забеляза, че има 17 минути до първият час, трябваше да побърза. Жената я проследи с поглед, на устните и трепкаше тайнствена усмивка. В двора на училището я чакаше Моника.
-Здрасти как си?.-лицето и изглеждаше загрижено.
-Супер.-усмихна и се Анастасия.
-Така ли, а какво беше това вчера?.-учудено я запита тя.
-Амиии, няма значение, хайде да ходим в клас.
-До клас има още десет минути, можеш да ми кажеш Настя.-каза тя и погледна часовника си.
-Уффф, добре де, но вече няма значение.
Тя и разказа всичко, както и за ролята, която и бе дал гост преподавателят. Моника почервеня цялата.
-Ще му кажа аз на него, ей сега отивам и....
-Моля те престани аз съм добре.-усмихна се Анастасия и я хвана за ръката и добави буква по буква:
-Н-А-И-С-Т-И-Н-А!
Моника я изгледа подозрително, но като видя, че приетелката и е наред се усмихна също.
-Добре да вървим сега.Но ако тоя мизерник пак се опита да ти направи нещо...
-Успокой се Мони, това е моя работа. Обещай ми, да ме оставиш аз да се справя.-тя я погледна настоятелно.
-Добре де.-с досада промърмори тя.-но все пак...абе айде от мен да мине, ама ще го държа под око.
Двете влезнаха минута преди да бие звънеца.
Тъкмо се бяха настанили по местата си, когато врата на стаята се отвори. Всички извърнаха глави в тази посока и видяха една много приятна дама да стои до вратата. Дамата се усмихваше мило и тихо повика преподавателя им. Разговаряха нещо достта оживено. Анастасия наблюдаваше жената. Струваше и се много позната, но не можеше да се сети от къде я познава. Наблюдаваше я с нескрит интерес, и колкото повече се вторачваше в дамата, толкова повече тя й харесваше. Жената имаше топли кехлибарени очи, много изразителни и излъчващи доброта.
Движенията и бяха грациозни, а косата й.....около нея имаше някакво бяло сияние. Имаше нещо магнетично. За момент си спомни за съня си и за двете стихии, бялата и черната. Сиянието около косата на дамата и напомняше за бялата стихия, но не можеше да си обясни защо свързва тази жена със съня си. Май беше нещо от парка, но... Отърси тези си мисли от съзнанието си и чу, че някой я вика. Извърна глава по-посока на гласа и видя преподавателя да и маха с ръка. Погледна го въпросително, не беше чула какво й казва. А той се усмихна и сетне спокойно повтори
- Трябва да отидеш с тази жена, Анастасия.
- Защо ?! Къде да отида ?! Ами часа...-отвърна объркано тя.
- Не се притеснявай, Анастасия. Освобождавам те от час. Трябва да отидеш с дамата в театрална зала и да репетирате
- Да репетираме?! Само аз ли ?! Ами другите, те няма ли да дойдат – объркано предложи тя.
- Анастасия, знаеш, че ти ще играеш една от главните роли. При това най-важната. Поради естеството на ролята ти с теб трябва да се поработи допълнително. Ролята изисква както специално вглъбяване и пресъздаване, така и специален грим. А представлението е съвсем скоро, така, че стига си задавала повече въпроси. Ами тръгвай, губим цено време – остро каза преподавателя и не й остави никакво прозорче за измъкване.
Тя погледна към дамата. Усети, че може да й се довери. Бързо си събра нещата и тръгна с нея. Докато вървяха мълчаливо по коридора Анастасия наблюдаваше тайно жената. Определено й беше позната, но не можеше да се сети от къде. Дали пък не я е виждала покрай майка си. Дамата беше на годините на майка й или поне така изглеждаше. Не, определено не беше от обкръжението й.
Някъде другаде я бе виждала. Но, къде ?! Спря да напряга паметта си, бяха стигнали до залата. Влязоха вътре и се отправиха към гримьорната.
- Няма ли първо да репетираме. Аз съм си научила ролята – уверено каза Анастасия.
- Има време, мила, не бързай – дамата се усмихна, а после продължи – искам първо да изпробваме грима
- Добре, както кажете. – примирено отвърна Анастасия и покорно седна на стола.
Наблюдаваше жената. Видя как се суетеше около гримьорната масичка, търсеше нещо. А после отиде в другият край на стаята и взе някакво куфарче. Сложи го на масичката. Отвори го и започна замислено да гледа помадите които бяха в него. Сети се, че тя я бе завела до сцената предишният ден, дали имаше нещо общо с Чернев?
Анастасия усети някакъв аромат. Ухаеше й познато. Започна да напряга съзнанието си искаше да разбере на какво й ухае. И тогава се усети, аромата беше на горски цветя. Огледа се озадачено. Търсеше цветята с поглед, но никъде не ги видя. Погледна към куфарчето и разбра, уханието се носеше от него. Видя дамата да се приближава до нея с някаква кутийка в ръка. Усмихваше й се мило, а после започна да маже лицето й с помадата.
Анастасия потръпна, усещаше някакъв хлад по страните си, а сетне той беше заменен от лек гъдел. Отпусна се спокойно назад, затвори очи. Остави се в опитните ръце на дамата. И определено усещането което изпитваше беше приятно.
Нямаше представа колко време бе стояла така, в абсолютна безтегловност. Стреснато се върна в реалността когато някой рязко отвори вратата.
Беше Чернев. Изглеждаше ядосан, обаче, той повечето време беше така.
-Госпожо Белова, не играете чесно.
Настя объркано ги погледна и двамата.
-Погледни я Чернев, има ли промяна?
Тя се погледна лицето и излъчваше синкава светлина, но си беше същото.
-Да наистина?-замислено промърмори той.
-Анастасия, готова ли си с ролята.- ехидно попита той.
-Напълно.-отвърна Настя и сърцето и трепна леко.
Чернев забеляза това и се ухили сардонично. В този момент тя усети ръката на така наречената Белова на рамото. Усети завихряне в чувствата си. Страхът се бореше със увереността. Изправи се и започна да рецитира репликите си според сценария.
-Но аз съм грозна, как може да си помислиш дори да бъдеш с мен.-когато каза тези думи от финалната сцена, тя се разплака.
-Много добре Анастасия, влагаш страст в ролята си, беше като истинско.
Погледът на Чернев отново беше на гладен тигър, зелените му очи присвяткаха, сякаш се наслаждявяше на болката и, тя му доставяше някакво перверзно удоволствие.
"Защото този сценарии е написан за мен безсърдечен кучи син" Помисли си тя, но не го каза. Само кимна и изхлипа.
-Ще се видим на представлението, ти нямаш нужда от репетиция повече, ще се справиш прекрасно.
Той изгледа Белова с озлобление а тя му отвърна с безразличен поглед и тънка усмивка.
-Ела прибери се сега у дома си и си почини, ще имаш нужда от сили за утре.
-Но, коя сте вие?
-Аз съм другият, който е написал сценария.-усмихна се тайнствено тя.
Настя кимна и тръгна да се прибира. Лицето и пареше леко от грима, но беше приятно. Прибра се и се излегна в леглото си. Гледаше тавана и си мислеше, дали това, което ставаше с нея беше реално? Заспа докато го мислеше. Отново сънува същият сън. Събуди се рязко и този път инстинктивно погледна през прозореца. Видя две сенки да се придвижват нагоре по улицата, бяха твърде далече. Ибуха бухал на дървото отсреща и я стресна леко. Тя му се изплези, легна и отново заспа, не сънува нищо този път. На сутринта стана оправи се и излезе бързо. Нямаше търпение да отмине това представление а и и беше интересно кой играе красавеца. Денят мина в разговори с Мони накрая час преди представлнието тя се сети да я попита:
-А кой е красавецът?
-Антон.
Анастасия се изчерви. Падаше си по Тони. Моника я изгледа и се засмя:
-Ама ти още ли си падаш по него?
Анастасия кимна и избяга в тоалетната. Моника не я последва.
Този кучи син, сякаш четеше мислите и, но тя щеше да му покаже и да изиграе ролята си перфектно. В сърцето и настъпи решимост, надяваше се да не е временно.
Отправи се към гримьорната. Там Белова се грижеше за момичетата. Настани я на едно столче и отново я намаза с помадата с мириз на горски цветя и плодове и и някакъв лилав цвят. Усмихна и се насърчително и Анастасия я обхвана спокойствие.
-Направи каквото се иска от теб за останалото не се тревожи.
Представлението започваше след две минутки и Белова изпрати момичетата зад сцената. Моника играеше сестрата на Красавеца. И това беше част от плана на Чернев да я унизи, защото героинята на Моника не харесваше нейната героиня и се стараеше да я унижи по всякакъв начин. Беше разбрала, че приятелката и не бе искала ролята, но след като я заплашили с изключване се съгласила. Моника и призна всичко и тя и каза да не се притеснява. Но дали самата тя щеше да издържи? Погледна към Белова и тя и кимна нсърчително. Чернев видя разменените им погледи и извика:
-Съсредоточете се.-гледаше я злобно, сякаш му бе виновна за нещо.
Представлението започна. От време на време питаха публиката, какво да правят и те се намесваха с предложения. Представлението вървеше към краят си когато дойде време за онези реплики:
-Но аз съм грозна, как може да си помислиш дори да бъдеш с мен.
В този момент чу думите на Чернев в главата си "...за какво живееш?! Кой би те погледнал?!" и се разплака.
Антон понечи да каже репликата си а именно "Аз харесвам чистата ти като планинска роса душа", когато от публиката го прекъснаха:
-Целуни я бе идиот.
Той се извърна по посока на гласа беше някаква дребна девойка от първият ред. Чернев побърза да се намеси:
-В тази сцена няма място за публиката.-строго каза той.
-Смятам, че може да направим изключение, променям сценария.-това беше Белова.
На Анастасия и се замая главата. Тони я целуна и с дясната ръка докосна белега и. От вълнение тя леко мръдна с буза и нещо се закачи в ръката му. Той дръпна ръката си. За нокътя му се бе закачила мъртва кожа. А от долу се показваше чистото и лице. Белегът си беше отишъл. Чернев позленя от яд и изхвърча от залата. Анастасия прегърна Тони и отново го целуна, той се остави в ръцете и и под ръкоплясканията на публиката завесата падна.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kleopatrasv - Господи! Това вече е върхът !
19.05.2008 12:19
И ще започна с тази мисъл от блога си "...че най-красивите и на- добрите неща в живота не могат да бъдат видяни , нито докоснати - те се УСЕЩАТ в сърцето....."
и да завърша с друга такава "...Защото ти ме гледаш, затуй съм аз красива!....." , за да можете да проследите и моята мисъл и да разберете какво искам да ви кажа !
Този разказ сякаш е еволюирал от някаква страшна драма, изпълзял е в днешната сурова действителност , за да поднесе на днешните читатели ползата и поуката от красотата!А, красотата не винаги е " божествено оръжие ", трябва да знаете, че тя е и " страдание ".Така както и богатите плачат, така и красивите са нещастни !Но най- щастливия ще бъде този , който открие именно тази красота , съчетана с дълбоко страдание и жажда за живот !
Браво и на двамата , сътворихте нещо велико и свръхестествено !
цитирай
2. fenrisessy - благодаря ти принцесо
19.05.2008 13:03
Разбрала си квинтесенцията на разказа, нещо повече, усетила си го! Свръхестественото напоследък е човешко творение, и го има във всеки от нас!Поздрав!
цитирай
3. kalbotobg - Още един път ..
06.06.2008 09:56
Ми хареса
цитирай
4. fenrisessy - kalbotobg
06.06.2008 10:49
още веднъж ти благодаря!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fenrisessy
Категория: Изкуство
Прочетен: 58418
Постинги: 10
Коментари: 109
Гласове: 3085
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930