Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2008 09:38 - Неизбежният хаос
Автор: fenrisessy Категория: Изкуство   
Прочетен: 3095 Коментари: 7 Гласове:
0

Последна промяна: 16.05.2008 09:42


Реши да тръгне по-рано за срещата. Искаше да се разходи да поогледа. Все пак за първи път отиваше в този град. Пък и вкъщи нямаше какво да прави освен да гледа телевизия или да си играе с кучето. Остави ключове на съседката, която щеше да извежда Джоко всяка сутрин и вечер. Гадно и беше да го оставя сам, но се нуждаеше от този релаксираш уикенд. То всеки би се нуждаел на нейно място нали? Гледаше внимателно пътя. Никога не караше с повече от 90 километра в час и то при ограничение 120. В далечината забеляза нещо. Някой махаше на пътя, дали да спре? Фигурата едва се виждаше в далечината. Бе размазана, защото дори с очилата не можеше да види толкова надалече. Не караше бързо нямаше за къде да бърза. Имаше около два часа преди срещата, а до хотела, разположен в подножието на планината бяха само някакви си 20 километра. Бе слушала всякакви истории за убийци на пътя. Спомни си че бе гледала и филм с някакъв дето се представяше за стопаджия а бе сериен убиец, който се възползваше от наивността на хората. Обаче това бяха само филми, защо ли да им обръща внимание. Фигурата започна да се уголемява и това, което видя я изненада.
До пътя стоеше миловидна старица. Усмихваше й се загадъчно, а очите и плачеха. Не можеше да я подмине. Спря и слезе от колата. Тръгна към нея. В момента в който наближи старицата, изпита странно безпокойство, но разума й подсказваше, че страховете са й напразни. Вгледа се в очите на възрастната жена и остана озадачена. за първи път в живота си виждаше такива очи. Не можеше точно да определи цвета им, бяха прозрачни, бяха стъклени. Отново изпита странното безпокойство, но бързо се окопити. И любезно се обърна към възрастната жена.
- Имате ли нужда от помощ ?!
Жената я гледаше с прозрачният си поглед, плачеше и не обелваше нито дума.
- Госпожо, добре ли сте ?!
- Да, добре съм - едва чуто отговори възрастната жена.
-Но вие плачете ! Нещо лошо ли ви се е случило ?!
-Трябва да стигна до града. А нямам пари. Вървях до тук, но нямам повече сили. Бихте ли ме откарали ?! - каза старицата.
-Разбира се, че ще ви откарам.
Качи старицата.И пое по-пътя за близкият град. Наблюдаваше тайно възрастната жена. Беше облечена бедно, но беше изключително чиста, посребрените й коси и придаваха някакъв странен чар. А очите й, бяха най-странните очи които беше виждала някога. Очи хамелеон, постоянно си променяха цвета, но запазваха стъкленият си блясък.
Отново я обзе странното безпокойство. Бързо го прогони и понечи да пусне радиото. Но една ръка я спря. Потръпна от допира. Погледна озадачено старицата и в този момент целият и свят рухна.
Очите на старицата бяха станали бели, стъклено бели. Качулката и бе паднала на главата и. Това и придаваше страшно излъчване. Един бял кичур се подаваше изпод нея. Бе започнала да говори, веднага след като бе хванала ръката и. Обаче това, което излизаше от устата и главата и не го побираше. Някак си инстинктивно тя отхвърляше думите и. Гласът и бе променен. Сякаш излизаше от дълбока дупка, от кладенец. Тогава усети инстинктивно заплаха сякаш наистина губеше всичко. Усещането за безнадежна празнота, безпомощност и безисходица и рязко наби спирачки и завъртя волана наляво. Колата се заби в една канавка и покрай нея профуча тир. Бе се разминала на косъм. Дори успя да прочете сякаш на забавен каданс какво пренасяше превозното средство-хладилна техника.
-...не отивай на тази среща, детето ти ще пострада.- чу последните думи на жената тя. Втрещи се, тя нямаше дете, от къде ...
-Но ...аз нямам дете освен ако нямате предвид кучето...
-...не си родила още.-жената продължаваше да говори сякаш не бе чула въпросът и а просто съобщаваше факти, всеизвестни и напълно нормални. Инстинктивно се пипна по корема, но тя не беше правила секс от...И в главата и проблесна нещо като мълния. Тази жена щеше да преобърне живота и наопаки. Какво правеше тя с нея. Бе чувала за силата на внушението, но дали можеше и да се забременее от нея? А може би онази случка преди месец, когато...Не, не можеше да е това, бяха използвали предпазни средства. Беше само веднъж и след това всичко приключи, но все пак.... В главата и се оформяше подозрение. Но тази старица какво общо имаше с това. И откъде знаеше толкова много за личният и живот?
Измъчваха я различни терзания. Опитваше се да разбере възрастната жена. Но колкото повече се опитваше, толкова повече се объркваше. Усети странно замайване. Започна да се отдалечава. Потъваше. Като в просъница долови, че около нея се суетят много хора. Говореха нещо, ръкомахаха, викаха, а тя не можеше да ги чуе. Опитваше се да им каже да я оставят на мира, да си вървят. Но от гърлото й не излезе нито звук. От веднъж стана много тъмно. Гъста непрогледна мъгла се спусна около нея. И някаква странна тишина я притискаше. За момент си помисли ‘Къде отидоха хората’, но бързо забрави за тях. Отпусна се в блаженството на тишината.
Събуди се ! Чуваш ли момиче, събуди се – съзнанието й долови някакъв глас.
Опита се да послуша гласа, но клепачите й тежаха. Студени тръпки преминаха през тялото й. Някой докосваше ръката й. Допирът му предизвика неприязън у нея. Искаше да отдръпне ръката си, да се защити. Но нямаше никакви сили. С последни усилия напрегна волята си и успя да отвори клепачите си. Погледа й долови някаква сянка. Обърна бавно главата си и остана изумена от гледката. Над нея се беше надвесила някаква циганка. Говореше й нещо, гледаше я угрижено с онзи особен стъклен поглед.
-Къде е старицата ?! – попита с гъгнещ глас
-Каква старица, бе момиче?! – отвърна й циганката – Добре, че се събуди. Мислех си, че никога няма да дойдеш на себе си след тази страшна катастрофа.
-Къде е старицата ?! Каква катастрофа ?! – продължи да настоява тя.
-И това ли не помниш?! Удари се в един тир, а след това се заби в една канавка
-Тирът хладилна техника ли превозваше ?!
-Да – кратко й отвърна жената
-Но, ние се разминахме – тихо изстена тя – А, къде е старицата ?!
Циганката я погледна въпросително, а очите й добиха студен изумруден цвят. Пробляскваха странно, пронизваха я. Не им обърна внимание. Искаше да разбере какво е стананало с възрастната жена.
Бях качила една старица на автостоп. – тихо започна да обяснява тя – Жената искаше да стигне до близкият град. Седеше до мен, на предната седалка. Какво е станало с нея ?! Моля Ви кажете ми....
Бълнуваш, момиче – прекъсна я циганката – Никой нямаше при теб в колата. Сама беше.
Но тя седеше на седалката до мен.
На седалката до теб нямаше никой. Не чуваш ли какво ти говоря?! Сама беше. А, сега се сетих. На седалката до теб имаше едно бяло перо. Сега ще ти го дам.
Циганката отиде до другият край на стаята взе перото и й го донесе. В момента в който хвана перото отново я обзе странно усещане. Долови за момент погледа на жената. И потръпна. Очите й постоянно променяха цвета си, но запазваха онзи стъклен блясък. Стана и много студено.
Усети, че отново започва да се отдалечава. А след това я обгърна уютната тъмнина. Не искаше повече да мисли. Но нещо не и даваше мира. Усещаше приятна топлина върху корема си. Понечи да види нещото което така приятно я стопляше. Но една ръка я притисна. Не й позволи. Предаде се, нямаше сили да се бори. Отпусна се.
В просъница чу думите на циганката:
-Така трябва да стане момиче, отпустни се и не се бори. Така трябва да стане за да си подготвена за това, което ти предстои.
Преди да заспи отново видя изумруденият блясък на очите на циганката и тогава си даде сметка, че това не е нормално, че нещо тук не бе наред. След това умореното и съзнание се предаде и тя заспа.
В сънят си тя сякаш се бореше с демони. Същества с гротесктни форми, които се разтягаха и свиваха накрая се променяха и превръщаха в нейно уродливо подобие. Тя ги отблъскваше отново и отново, когато усети нежно побутване. Съществата сякаш стрестнати от този, който го бе извършил се отдръпнаха в сенките на съзнанието и. Усещаше нечие успокояващо присъствие около нея, но не смееше да отвори очи, защото не искаше още една изненада.
-Събуди ли се дете мое?
Гласът бе приятен и нежно и успокояващо галеше съзнанието й. Тя отвори очи. Пред нея стоеше монахиня.
-Господи, къде съм?
Тя понечи да скочи, но острата болка в главата веднага я отказа от това и желание.
-Шшшш, спокойно дете мое ти си на сигурно място в един манастир наблизо до мястото на катастрофата в един женски манастир. Като се връщах от града те видях. ..
-Къде? Какво се е случило с мен? И коя сте вие?
-Спокойно дете мое, тук наистина си в безопастност, ще ти отговоря на въпросите само се успокой.
-Как да се успокоя, като ми се случват такива неща. Първо за малко да се блъсна с един тир...
-Тирът с хладилна техника ли беше?
-Да, откъде знаете това?
-Ами намерих те на волана на колата ти, която се бе сблъскала, челно с него. Шофьорът го нямаше, ти беше сама и...
-Сама?-гласът и бе достигнал леки нотки на истерия.
-Сама казвате? Ами старицата дето се возеше до мен и ми разказваше разни неща от живота а аз дори не я познавам? И сякаш ми предсказваше бъдещето, предупреждаваше ме за нещо, вече дори не си спомням какво беше. А циганката дето се появи при следващото ми събуждане? Имаше ли нещо странно на седалката до мен перо или нещо такова? Старицата дали е мъртва?А циганката тя къде изчезна? Дали....
-Тихо дете мое, виждам, че си преживяла много, вероятно тези неща са резултат от шока. Взехме всичко от колата и го донесохме тук. Има нещо странно наистина. Две пера черно и бяло се намираха на седалката до теб. Бялото обаче се разпадна на малки нишки, щом го докоснах. Донесох и двете бялото го сложих в малка торбичка, не исках нищо да загубиш.
В този момент очите на монахинята също пробляснаха в изумруден отенък. Тя се вгледа в тях и изтръпна, нещо странно се случваше с нея а не разбираше какво. Първо старицата стопаджийка, после циганката, а сега монахиня и защо за бога бе в манастир? Тя се огледа и установи че цветът на стените на манастира бе като този на колата и отенък на бежавото. Монахинята прекъсна мислите:
-Как е името ти дете мое?
-Ермелина, защо?И защо ми се случва това? Всъщност къде изобщо се намирам? Или това става само в съзнанието ми?
-Може би дете мое Бог те издига отново?Ето го черното перце искаш ли да го видиш?-изумрудените и очи проблясваха, тя се усмихваше насърчаващо.
Пресегна се към ръката на монахинята, но се поколеба. Къде ли щеше да се събуди този път. Искаше да я оставят на мира, да си почине от всичко, да заспи и да не мисли за нищо.
-Не се притеснявай дете мое, трябва да минеш по-този път за да си подготвена за пътят, който ти предстои. А той е дълъг.-Гласът на монахинята звучеше успокояващо и й даваше някаква увереност. Ермелина кимна:
-Да майко, не знам защо, но ви вярвам.
Монахинята се усмихна и й подаде ръка. Когато докосна перцето главата и се завъртя и тя изпадна в синкава мъгла. Очите и се затвориха, а монахинята сякаш се променяше. Последното нещо, което си спомняше в просъница бяха силно светещите и изумрудени очи. След това синята мъгла овладя съзнанието и. Демоните отново се появиха. Този път обаче имаше разлика, те сякаш изпитваха някаква боязън от нея и не смееха да я приближат.
Опитваха се да се приближат до нея. Да я завладеят, да я обсебят, но някаква невидима сила я закриляше. Усети, че се издига.Не изпита страх от неизвестното. Подсъзнателно усещаше, че така трябва да бъде. В съзнанието й изникваха различни образи. Образи които познаваше. Една част от тях я натъжаваха, на други се усмихваше, а от трети се страхуваше. Те бяха част от живота й. Доплака й се. Дочу стонове. Някой около нея плачеше и викаше за помощ. Опита се да тръгне в посока на гласа, но нещо я възпираше. Не се примири. Някой имаше нужда от помощ и тя трябваше да помогне. Започна да се бори. Усещаше, че трябва да го направи, и , че този някой зависи от нея.Събра цялата си воля и тръгна в посока на гласа.
-Спокойно,мила, няма страшно.
Рязко отвори очи. С поглед долови някакви странни силуети, но те бяха обвити в мъгла. Постепенно погледа й започна да се избистря. И вниманието й бе фокусирано от някаква светлина. Дочу глас.
-Докторе, елате бързо. Ермелина се събуди.
Извърна глава по посока на гласа и изумено ококори очи. Не знаеше дали не сънува, и дали да вярва на очите си. Тихо наблюдаваше жената,
която седеше до нея и не знаеше какво да си мисли. Странни неща й се случваха. Помнеше, че качи миловидна старица в колата. После се появи някаква циганка, видя и монахиня. А сега до нея стоеше медицинска сестра. Нещо се случваше с нея и тя трябваше да разбере какво става.
- Коя сте вие ?! – тихо попита Ермелина.
-Не се напрягай, миличка. Щади си силите. Важното е, че се събуди- отвърна й сестрата.
Къде съм ?!
-В болница си Ермелина. Нищо ли не помниш ?! – сетрата я погледна в очите.
-Но вие.....Вие ми приличате на някой ! – извика Ермелина
-Спокойно, миличка, не се напрягай – и отвърна жената, а изумрудените и очи пробляснаха закачливо.
В този момент в стаята настана суматоха. Около нея се суетяха много хора, говореха нещо, гледаха в някакви апарати. Радваха й се, а тя се чувстваше толкова уморена. Искаше да я оставят на мира, но те продължаваха да се суетят наоколо. В далечината се разнесе радостен кучешки лай. Сърцето й трепна, познаваше този глас. Опита се да стане и да тръгне по посока на гласа. Но един мъж нежно я притисна към леглото. Погледна го. Видя весели пламъчета в очите му и разбра, че всичко ще бъде наред.
-Не се притеснявай, сега ще го доведат – каза й мило мъжът.
Погледна го въпросително и тогава в стаята влетя Джоко. Бързо се качи на леглото при нея. Притисна треперещото си малко телце към нейното тяло и радостно започна да облизва лицето и. Прегърна го щастливо. Усещаше как бързо бие малкото му сърчице. Започна да го гали, искаше да го успокои. Ръката й докосна каишката му и усети нещо меко, нещо ефирно. Погледна озадачено и видя три пера.
Едното беше черно, другото бяло а третото черно-бяло. Замисли се за момент, тези пера й бяха познати. Бързо ги свали от каишката на кучето. Взе ги в ръце. Погледна към тях и се изуми. Черното и бялото перо се издигаха бавно. Проследи полета им с бавен поглед и ги видя да излитат през прозореца. Инстинктивно стисна последното перо. Притисна го към сърцето си. В тялото и се разнесе приятна топлина. Усети, че в нея зрее нов живот.Това я караше да изпитва щастие. А сърцето й подсказваше, че това е краят на едно пътуване.



Тагове:   хаос,   Неизбежният,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - малко безмислено. . . . т. е. губи се ...
16.05.2008 16:28
малко безмислено....т.е. губи се цялостната концепция!
цитирай
2. fenrisessy - нямам нищо против
16.05.2008 18:03
градивната критика, но не и от анонимни потребители! А концепцията май само ти я изгуби!
Спирам анонимният достъп, ако някой иска да ни каже нещо, да го каже с лице!
цитирай
3. fenris - ами
16.05.2008 23:21
дреме ми! Точно на анонимните не им обръщам внимание щом нямат смелост да се покажат в истинското си лице! :)
цитирай
4. kalbotobg - Излапах го на еди дъх.
06.06.2008 09:51
На мен ми харесва, а които неможе да схване нишката .... :)
цитирай
5. fenrisessy - kalbotobg
06.06.2008 10:50
нали? Забелязал съм, че не винаги разбират скритото послание, но то си е за тяхна сметка!:))))
цитирай
6. georgealall - аз също
01.03.2013 14:09
не схванах логиката - циганката и жената сбелите очи едон и също лице ли са, или не, сестир ли са, монахинята какав връзка има с тях, циганката лоша ли е еч име черин пера, какво е лошото нещо което предстои да се случи - човек остава свпечатлението че някой ще умре след като жената остава жива и детето остава живо, значи няма нищо лошо... и как перата се озоваха на каишката на кучето....много неясни неща....
не се засягай имаш желание, но можеш да е малок по-изчистено....
цитирай
7. georgealall - ако искаш да прочетеш нещо от мен...
01.03.2013 14:11
мога да ти намеря Неприятности в Хейвън - най-завършеният ми разказ.в моменат пиша друг също фентъзи-криминале.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fenrisessy
Категория: Изкуство
Прочетен: 85692
Постинги: 10
Коментари: 109
Гласове: 3085
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031